Богатият гоблен от българската история е уловен в изобилие от историческа литература, всяка от които предлага уникални прозрения за миналото и културното наследство на нацията. Едно от най-влиятелните произведения е „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, написана през 1762 г., която поставя началото на новобългарската историография. Този основополагащ труд имаше за цел да вдъхне национална гордост и чувство за идентичност сред българите под османско владичество, призовавайки за опазване на тяхното културно наследство. По подобен начин „История на България“ от чешкия историк Константин Иречек, публикувана през 1876 г., се откроява със своята щателна документация на българската история от древността до Средновековието, предоставяйки основополагащ текст за бъдещите историци. „Социална и политическа история на България“ на Николай Генчев предлага задълбочен анализ на социално-политическата динамика, оформила България, като обхваща обширна хронология с нюансирани детайли. Книгата на Екатерина Костадинова „Жените в българската история“ отваря нова основа, като подчертава значимия, но често пренебрегван принос на жените през различни исторически периоди. „Историята на Първото българско царство“ на Васил Златарски е друг крайъгълен камък, подробно описващ възхода и падението на Първото българско царство (681-1018), което е от съществено значение за разбирането на ранносредновековна България. И накрая, „Българското национално съзнание през късното средновековие“ на Петър Мутафчиев разглежда формирането на националната идентичност през решаващ период, разглеждайки културните и идеологическите фактори, оформили националното съзнание на България.